Призрачен детектив
Първа глава
Детективът от 44-то управление на нюйоркската полиция Лукас Палао седеше в апартамента си в Бронкс, на Уолтън авеню, и пиеше уиски. (1884 Уолтън авеню, Бронкс). Името Лукас му дала майка му — французойка, а фамилията Палао — от баща му, полинезиец. Апартамента си в Бронкс — не много голям, но негов — Лукас също получил благодарение на родителите си. Печелеше прилично, достатъчно за един млад и неженен мъж, но родителите му, които живееха в Хонолулу, Хавай, така или иначе глезеха своето единствено дете, изпращайки му всеки месец значителна сума.
Лукас не пиеше много, не ходеше с колеги по барове и стриптийз клубове, прекарваше почти цялото си време в работа и четене на книги в тишина. Отношението на колегите към него варираше от безразличие до откровена неприязън — Палао имаше хипертрофирано чувство за справедливост, не вземаше подкупи и не правеше компромиси със съвестта си. Ако срещу него седеше закоравял престъпник, но в момента не свързан с конкретно престъпление, Палао разговаряше с него като с обикновен честен човек. Миналите провинения и заслуги не го интересуваха — само това, което се разследваше сега.
В участъка поддържаше приятелски отношения с двама колеги — Питър Смолет, детектив от същия трети клас като него, и офицер Анхел Мартинес — мексиканец. С Питър понякога играеха билярд, а Анхел винаги го водеше да ядат в мексиканското капанчe „Такос Ел Койот“. Но Лукас имаше един истински приятел — огромен риж мейн-кун на име Конфуций. Котакът беше философ, обичаше реда и тишината и напълно оправдаваше името си.
Лукас пиеше уиски: беше гладен, но днешният случай го беше изтощил както физически, така и психически, и нямаше сили дори да стигне до хладилника. Конфуций го гледаше с обичайното си философско недоумение – като всяко умно животно, котаракът познаваше миризмата на алкохол и я ненавиждаше.
Днешният случай беше отвратителен във всяко отношение: напълно нелогичен, прекалено кървав за тази нелогичност, а абсурдността се подсилваше и от показанията на свидетели и осведомители. Ето как изглеждаше всичко според видяното и събраната информация.
Южен Бронкс. В сградата на изоставена фабрика известният в целия Ню Йорк наркобос Цезар Торес беше устроил лаборатория за производство на някакъв кристален боклук. И то съвсем наскоро, както се кълняха осведомителите — иначе отдавна щяха да кажат. Добре, това беше допустимо — работата с информатори винаги е била трудна, а за неподкупния Лукас, който нямаше какво да предложи в замяна на „къртиците“, беше направо изкуство.
Та, върху нелегалната лаборатория бе извършено нападение. Брутално, с автоматично оръжие: двама охранители бяха убити във вътрешния двор, двама вътре, и осем работници – направо на „работните“ им места. А после започваше странното – „дрогата“ не беше взета, лабораторията не беше подпалена, просто оставили труповете и си тръгнали.
Палао беше уморен до смърт, клякал сто пъти, измервал ъгли на стрелба, събирал гилзи и чертаел схеми. Най-странното бяха свидетелските показания, според които нападението било дело на Носорога. А това беше абсурдно – Мозес „Носорога“ Пиърс беше гангстер, много опасен престъпник, но той никога не се забъркваше с наркобарони, по слухове дори мразеше наркомани. И също по слухове не се беше сблъсквал с Цезар, нито имали конфликти.
Но на мястото били видени негови хора, така че тази версия – единствената засега – трябваше да се разследва. Възможно е да има други пресечни точки – например, Цезар да е взел пари от Мо (въпреки че едва ли Мо би дал пари, знаейки за какво са).
Лукас въздъхна, направи голяма глътка и се облегна назад на дивана, гледайки Конфуций. Котаракът замърка доволно...
Лукас задряма. Събуди се от това, че котаракът под ръката му рязко скочи, извивайки гръб като дъга, и съскаше силно. Лукас постави ръка върху тила му, опитвайки се да го успокои – козината на Конфуций беше настръхнала. Палао се опита да види какво толкова е развълнувало котката, но на мястото, където гледаше тя, нямаше нищо.
— Спокойно, спокойно, приятелю, какво ти е? Няма нищо там.
Котаракът – или така поне си помисли стопанинът му – го погледна презрително, скочи от дивана и ниско приклекнал, се промъкна към ъгъла, зад който беше вратата на банята. Стъпвайки от лапа на лапа, сякаш се готвеше за скок, изчака няколко секунди и изскочи. Вратата на банята беше затворена. Котката съскаше по нея, погледна към Лукаса, сякаш го викаше, и пак изсъска. Изпъна се цялата – когато го правеше, с лапи достигаше чак до ключиците на стопанина си – и започна да драска по вратата.
— Отдръпни се, да видя какво има там.
Детективът погледна закачалката, на която висеше сакото му – в джоба му имаше пистолет. Усмихна се, извади регулируем гаечен ключ от нощното шкафче. Внимателно отмести котешкия философ, рязко отвори вратата и влезе вътре – както и очакваше, в банята нямаше никой.
— И? Защо тогава вдигаш шум? Хайде, влизай.
Конфуций не влезе, легна пред прага и зорко следеше стопанина си. Звънна телефонът – обаждаше се Питър.
— Ало, здравей, Пит.
— Привет, Лу. Има ли нещо ново?
— Какво ново?! Опитвам се да разбера кого точно са видели на мястото – с теб не можем да прикрепим към делото „черен, висок мъж със спортно телосложение“, когото „ми се струва, че видях с Мо“. Очаквам поне едно име да ми потвърдят.
— Какво значи „едно“? Имало ли е няколко от хората на Мо?
— Не е ясно дори дали изобщо са били хората на Мо. Не си спомням в бандата на Носорога да има наркомани – ненадеждни хора не се въртят около него. Но още един въпрос – там се произвеждаше дрога, а не се продаваше. Какво биха правили там чернокожи типове, които не са от екипа на Цезар? Пит, провери твоите „певци“, може би ще изскочи нещо смислено.
— Добре, ще ти се обадя, като говоря с тях. Но не по-рано от час – не искам да ги излагам, ще трябва да отида на „място“.
Всички детективи и офицери имаха скрити локации за срещи с осведомители. Важно беше никой от престъпния свят да не знае за тях – иначе „къртицата“ щяха да открият мъртва до няколко часа в някоя изоставена сграда в Южния Бронкс.
— Добре, ще чакам.
Лу се върна в банята. Котаракът все още лежеше на прага, не влизаше вътре, но вече беше по-спокойна. Гледаше внимателно към стопанина си, а ушите му бяха насочени напред — нещо в банята го интересуваше. Лукас огледа малкото пространство: всичко си беше на мястото, кърпите висеха така, както ги беше оставил след душ…
Какво толкова привлече вниманието на Конфуций? Погледът на Лука закачи неясни ивици по огледалото. Беше млад, но педантичен и внимателен към детайла — такива следи не би оставил. Можеше да пръсне с вода, паста или пяна за бръснене, но не чак толкова високо.
Хм… Приближи се до огледалото, погледна ивиците и, следвайки инстинкт, издиша върху стъклото. По него се появиха думи — две: „Помогни ми“. Лу потръпна, отстъпи крачка назад.
Беше чел много мистични книги, за духове, изгубени души, отмъстителни призраци и всичко такова. Беше чел и за надписи по замъглени огледала. Но там обикновено пишеше заплахи, не молби за помощ. И освен това — едно е да четеш такива истории, друго е да видиш надпис в собствената си баня.
Пак огледа скромния интериор, погледна избледняващите букви, излезе при котката и клекна пред нея.
— Котарак, ти призрак ли усети?
Поваля приятеля си настрани, започна да го гали по коремчето.
— Страж мой, направо като пазач!
Конфуций се присвиваше доволно. Изведнъж се раздвижи, изправи се рязко, извил гръб и съскайки отново впери поглед в дълбочината на банята. Лу влезе, застана в прага и се съсредоточи в търсене на нещо, дори с усещанията си, но... нищо. „Трябва да се успокоя.“
Погледна гаечния ключ в ръката си — абсурдно изглеждаше като оръжие. Остави го обратно в шкафчето. Тогава си спомни сцена от стар мистичен филм — „Кой знае какъв дух ме е навестил?“ — пусна горещата вода. Огледалото бавно започна да се запотява. Лу отстъпи, опря се на душ кабината и зачака.
Както във филмите, започнаха да се появяват думи: „Моля Ви, помогнете ми“.
— Кой сте Вие?
Забеляза, че невидимата същност се обръща към него уважително, с главна буква „Вие“, и реши да отговори също така:
— С какво мога да Ви помогна?
Следващите думи гласиха: „Казвам се… всъщност, казвах се Оливия Холдън. Нуждая се от помощта Ви като детектив.“
Лукас се смути — не беше и помислял, че някога ще разследва случай, в който основният свидетел е… призрак.
— Извинете моето невежество, мисис Оливия — или мис? Вие призрак ли сте?
„Детективе, Вашата баба по бащина линия беше вещица. Във Вас тече нейната кръв. Можете да говорите с духове, както и тя. С Вашето разрешение мога да се появя и да разкажа. Просто 'Оливия' ще бъде достатъчно.“
— Приятно ми е да се запознаем, Оливия. Аз съм Лукас, макар че Вие сигурно вече знаете това. Котката ми е малко неспокойна от Вашето присъствие, но надявам се това няма да Ви притесни. Ако не възразявате, нека поговорим в стаята.
Лу излезе, погледна към котарака – ушите му леко трептяха, но като цяло Конфуций изглеждаше спокоен. Направи крачка към стаята и инстинктивно потръпна, посягайки към кръста си, където обикновено висеше кобура с пистолета. В стаята стоеше жена — по-точно, силует на жена, но неразмазан – Лу можеше дори да различи чертите на лицето.
На вид около 50–55 години, с дълга рокля, стигаща под коляното, отгоре носеше обикновена жилетка. Дълга коса — силуетът нямаше цвят, беше като в стар черно-бял анимационен филм, сякаш изрисуван с мляко. Но въображението на детектива добавяше цветове. Представи си я като блондинка, с светлосиня рокля и бежова жилетка. Нещо му подсказваше, че тя е омъжена — „мисис Оливия“, както я беше нарекъл по-рано.
Призракът заговори — гласът ѝ беше тих, едва доловим, сякаш шепот от друго измерение, но Лукас разбираше всяка дума...
— Здравейте, Лукас. Да, може да се каже, че съм призрак, въпреки че самата аз не обичам да го признавам. Починах преди 13 дни, но още не съм си тръгнала – няма да се опитвам да обясня защо това се случва. Мисля, че всичко е заради това, което сега ще ви разкажа.
— Починах внезапно – откъснал се е тромб. Съпругът ми е починал отдавна, така че можете да ме наричате мис.
На Лукас му се стори, че Оливия се засмя.
— Имам син – Робърт Холден, на 29 години. Именно за него искам да Ви помоля. Не успях да направя завещание, така че всичко, което притежавах, премина автоматично към него. Най-ценният предмет беше една картина – стоеше увита в зебло в мазето. Все се канех да я окача в стаята или хола, но така и не стигнах до това. За картината знаеха само той и моят по-голям брат – Джак. Два дни след смъртта ми синът ми слезе в мазето, но картината вече я нямаше. Отиде при чичо си да попита дали случайно не я е взел, но се случи нещо странно – вечерта намериха Джак мъртъв, а сина ми арестуваха по подозрение в убийство. Съседи явно чули викове и шум от скандал. Давам не сто – хиляда процента гаранция, че синът ми не е убивал никого.
— Момент, мис. Нека първо да изясним подробностите, преди да Ви отговоря. Каква е тази картина?
— Това е едно от по-слабо известните произведения на Клод Моне — „Глухарчета“.
— Каква ѝ е приблизителната стойност?
— Приблизителната ѝ стойност е около пет милиона долара.
Лукас подсвирна учудено.
— И твърдите, че е открадната?
— Убедена съм. Така или иначе ще попитате, затова ще Ви изпреваря – картината не може да съществува без документи: сертификат за автентичност, документ за собственост, както и няколко независими експертни оценки. Та тези документи не са били откраднати с картината, но сега се опитват да ги намерят и вземат.
— Как сте разбрали това?
Лукас вече не беше човек на почивка — превърна се в детектив: съсредоточен и стегнат.
— Два дни след смъртта на брат ми и ареста на сина ми... влязох в нашата къща. Не беше запечатана...
— И не трябва да бъде запечатана — това не е място на престъпление.
Лукас я прекъсна машинално, потънал в размишления над думите ѝ.
— … и през нощта влязоха двама души.
— Можете ли да ги опишете?
Ето го — ловджийският му инстинкт се събуди!
— И двамата бяха бели. Единият висок като Вас, кестеняв, другият по-нисък, рус. Русият говореше с британски акцент – макар и шепнешком, аз ги чух. Преровиха цялата къща, но, слава Богу, не чупиха мебелите — значи документите още са тук. Само аз и синът ми знаем къде е скривалището, не може просто така да се намери.
— Тъй, тъй, тъй, тъй, тъй...
Лукас разтърка ръце с нетърпение — напълно бе забравил с кого разговаря.
— Кой арестува сина Ви? Как е бил убит брат Ви?
— Детектив Джеръми Маккалоу. От това, което успях да подслушам — бил е удушен. С голи ръце…
— Следователно, обиск в къщата не е правен?
— Правили са.
— Странно — няма оръжие на престъплението. С какво се занимава синът Ви?
— Златни ръце има — поправя всичко: от очила до хладилници. Има собствена работилница.
— Мадам, хай да прекъснем за малко — гладен съм като вълк, даже като глутница вълци. Няма да е проблем за Вас да поизчакате малко, нали?
— Не се тревожете, детективе — вече нямам никаква причина да бързам.
Гласът на призрака потрепна. Лу видя тъжна усмивка.
— Разбирам тревогата Ви, мадам. Само от това, което казахте досега, вече мога да предположа, че синът Ви е невинен. Ще се върна скоро и ще продължим. Между другото, котката спря да съска по Вас — на какво се дължи това?
— Мистиците смятат котките за проводници между света на живите и отвъдното. Предполагам, че котката усеща намеренията ми.
Като в отговор на думите на Оливия, Конфуций влезе в стаята, погледна директно към призрака, скочи на дивана и легна със свити под себе си лапи. Не показваше никаква агресия.
— Май сте права. И толкова по-добре — ще се върна набързо.
Кой открадна „Глухарчета“ на Моне и кой всъщност е удушил Джак Холдън? Лукас, Конфуций и Оливия ще трябва да разберат. Прочетете цялата история.
За книгата: «Призрачен детектив»
Пълната версия на сайта работи с включен JavaScript.